Никога няма да познаеш къде чух това и от кого, но, ако познаеш, бих могла да ти измисля награда :):)
"Светът е пълен с красиви непознати, но как ще ги откриеш, като толкова спиш?"
Освен това, да те питам, ти твоя красив непознат откри ли го вече? :)
....
Yes, I said it's fine before
But I don't think so no more
I said it's fine before
I've changed my mind
I take it back
Erase and rewind
...
No, it's not that I don't know
I just don't want it to grow
It's not that I don't know
I've changed my mind
I take it back
Erase and rewind
...
За последните почти че-ти-ри (чееееееетири) месеца, които, междудругото, ми се сториха ужасно дълги, съм говорила за чувствата си повече, отколкото в целия си съзнателен живот.
Попринцип не съм такава. Не обичам да говоря за чувствата си. И така си ми харесваше.
Нещата са стигнали до там, че като чуя "как се чувстваш" не отговарям, докато не последва "от създалата се ситуация" .. някак си това се е превърнало в нормалното продължение на въпроса.
Когато "как се чувстваш?" достигне слуховите ми органи, а после се качи до мозъка и той разпознае любимата ми фраза, червена лампичка светва и нещо в мен се обръща (най-вероятно червата, но не мога да кажа със сигурност). Ако някой още един път ми зададе този иначе така приятен въпос, ще псувам, сериозно. Не ме интересува дали е присъщо за една млада дама.
Не искам да говоря за това как се чувствам. Изморена съм. Изморена съм да мисля как се чувствам и не искам да го правя вече. Никак не се чувстам. Това е добре. Така ми е добре.
Това, което не ми харесва в създалата се ситуация е, че, ако отговоря "никак" това автоматично значи, че нещо не ми е наред. И пак ще трябва да обясня. Което, както вече разбра, не искам да правя. Така че, "екстра" ми се струва доста по-приемливо като отговор. Пък и не е лъжа. Екстра съм от това, че не се чувствам никак.
Просто не ме питай как се чувствам и всичко ще е по-простичко и ще можем да продължим разговора в по-интересна посока. И всичко ще е наред.
Не мога. Писах си на рандъм уърд файлчета. С два бутона си отиват, както и ужасното натрапчиво чувство, което ми напомня колко съм глупава и наивна всъщност. Тетрадките не са оферта. Докато унищожиш всичко, което си написал, губиш повече време. Ерго, повече време трае и усещането, че няма по-заблудено същество на света. Късаш, после късаш на две, после на четири, после на осем, после, ако можеш, късаш още един път. И разбъркваш всичко, за да не можеш никога да го сглобиш отново. За да не може никой да го сглоби отново.
Когато бях по-малка и пишех разни неща, които после не исках да имам черно на бяло, късах всичко на много мънички парченца. После си представях как хората, които ровят по кофите намират парченцата, и, понеже нямат работа, ги сглобяват и ми се смеят. Събират клошприятелите си в кръг, четат на глас и умират от смях. Доста егоцентрично от моя страна. Сега не съм по-малко глупава или по-малко наивна. Просто вече знам, че има начин само аз да се смея на това. Защото само аз си чета уърдовските файлове и няма хора, които да се ровят в кошчето ми и да ми се смеят.
A съм почти убедена, че няма човек, който да има наистина реална представа колко глупава и наивна мога да съм. Освен мен, но дори аз сама се изненадвам от себе си понякога.
Така че, дори да има хора, които да ми се смеят за това, всъщност никога няма да разберат, колко по-смешно мога да им направя. И това така ме успокоява.
Да си честитя ли?
Прав е. Всичко е в главата ми. Може би това е причината да ме боли толкова ужасно много.
С куп хора, които нямат нищо по-интересно за правене от това да се появяват и да измислят странни "приключения"?
Защо разговорите ми не са подправени със спонтанни остроумия?
Трябва да намеря сценаристи за живота си.
A little magic that will finally destroy
This dream that pains me and enchains me
But I can't because I'm mad...
I'm mad about the boy
Само с периферното си зрение те гледам и изведнъж всичко почва да се върти и цветовете се сливат и се смесват като във водовъртежа на великденските бои в мивката. Само дето не е толкова весело.
И Kate Nash ми е от вътрешната страна на ухото и ми пее "and when I saw you kissing that girl, my heart- it shattered, and my eyes- they watered and when I tried to speak I stuttered.."
После като разочаровано дете ме питаш защо си тръгвам, защо, защо, защо..
Crash.
Въобще не мога да мина през това. Все едно е огромна прозрачна гумена стена, и всеки път, когато се засиля, просто се отблъсквам в нея и се връщам обратно.
reeeewwwiiiindd!
| « | April 2010 | » | ||||
|---|---|---|---|---|---|---|
| Mo | Tu | We | Th | Fr | Sa | Su |
| 1 | 2 | 3 | 4 | |||
| 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 |
| 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 |
| 19 | 20 | 21 | 22 | 23 | 24 | 25 |
| 26 | 27 | 28 | 29 | 30 | ||
