За последните почти че-ти-ри (чееееееетири) месеца, които, междудругото, ми се сториха ужасно дълги, съм говорила за чувствата си повече, отколкото в целия си съзнателен живот.
Попринцип не съм такава. Не обичам да говоря за чувствата си. И така си ми харесваше.
Нещата са стигнали до там, че като чуя "как се чувстваш" не отговарям, докато не последва "от създалата се ситуация" .. някак си това се е превърнало в нормалното продължение на въпроса.
Когато "как се чувстваш?" достигне слуховите ми органи, а после се качи до мозъка и той разпознае любимата ми фраза, червена лампичка светва и нещо в мен се обръща (най-вероятно червата, но не мога да кажа със сигурност). Ако някой още един път ми зададе този иначе така приятен въпос, ще псувам, сериозно. Не ме интересува дали е присъщо за една млада дама.
Не искам да говоря за това как се чувствам. Изморена съм. Изморена съм да мисля как се чувствам и не искам да го правя вече. Никак не се чувстам. Това е добре. Така ми е добре.
Това, което не ми харесва в създалата се ситуация е, че, ако отговоря "никак" това автоматично значи, че нещо не ми е наред. И пак ще трябва да обясня. Което, както вече разбра, не искам да правя. Така че, "екстра" ми се струва доста по-приемливо като отговор. Пък и не е лъжа. Екстра съм от това, че не се чувствам никак.
Просто не ме питай как се чувствам и всичко ще е по-простичко и ще можем да продължим разговора в по-интересна посока. И всичко ще е наред.
Не мога. Писах си на рандъм уърд файлчета. С два бутона си отиват, както и ужасното натрапчиво чувство, което ми напомня колко съм глупава и наивна всъщност. Тетрадките не са оферта. Докато унищожиш всичко, което си написал, губиш повече време. Ерго, повече време трае и усещането, че няма по-заблудено същество на света. Късаш, после късаш на две, после на четири, после на осем, после, ако можеш, късаш още един път. И разбъркваш всичко, за да не можеш никога да го сглобиш отново. За да не може никой да го сглоби отново.
Когато бях по-малка и пишех разни неща, които после не исках да имам черно на бяло, късах всичко на много мънички парченца. После си представях как хората, които ровят по кофите намират парченцата, и, понеже нямат работа, ги сглобяват и ми се смеят. Събират клошприятелите си в кръг, четат на глас и умират от смях. Доста егоцентрично от моя страна. Сега не съм по-малко глупава или по-малко наивна. Просто вече знам, че има начин само аз да се смея на това. Защото само аз си чета уърдовските файлове и няма хора, които да се ровят в кошчето ми и да ми се смеят.
A съм почти убедена, че няма човек, който да има наистина реална представа колко глупава и наивна мога да съм. Освен мен, но дори аз сама се изненадвам от себе си понякога.
Така че, дори да има хора, които да ми се смеят за това, всъщност никога няма да разберат, колко по-смешно мога да им направя. И това така ме успокоява.
Да си честитя ли?
Прав е. Всичко е в главата ми. Може би това е причината да ме боли толкова ужасно много.
С куп хора, които нямат нищо по-интересно за правене от това да се появяват и да измислят странни "приключения"?
Защо разговорите ми не са подправени със спонтанни остроумия?
Трябва да намеря сценаристи за живота си.
Само с периферното си зрение те гледам и изведнъж всичко почва да се върти и цветовете се сливат и се смесват като във водовъртежа на великденските бои в мивката. Само дето не е толкова весело.
И Kate Nash ми е от вътрешната страна на ухото и ми пее "and when I saw you kissing that girl, my heart- it shattered, and my eyes- they watered and when I tried to speak I stuttered.."
После като разочаровано дете ме питаш защо си тръгвам, защо, защо, защо..
Crash.
Въобще не мога да мина през това. Все едно е огромна прозрачна гумена стена, и всеки път, когато се засиля, просто се отблъсквам в нея и се връщам обратно.
reeeewwwiiiindd!
Супер ужасните два дни дето се наредиха. Почти не мога да повярвам. Чак не искам да изляза от нас, за да не умра някъде по улиците. Щях да псувам, ако не беше толкова неподходящо за една млада дама.
Не мрънкам. Просто казвам. В случай, че е поселдното нещо, което четеш от мен.
1. Поемам огромни количества сладки неща, когато нещо ми липсва.
2. Ако нещо се е случило един път, не е задължително да се случи пак. Но ако се е случило два пъти, то със сигурност ще се случи отново.
И ако някой е знаел тези неща преди мен, можеше да ми каже евентуалноможебиедвалине?
Никой не може да ме накара да се чувствам по-добре.
Никой не може да ме изкара от филма, в който сама се вкарах.
Никой не може да ми помогне, каквото и да ми каже.
Никой, освен мен.
Никой, освен мен.
Никой, освен мен.
НИКОЙ, ОСВЕН МЕН.
Никой, освен мен не може да смени песента.
Никой, освен мен не може да ми донесе кърпичка.
Никой, освен мен не може истински да поговори с мен за това, което се случва в главата ми.
Не искам да говоря с никого за това. И едновременно искам. Просто да го кажа. Но защо да го правя. То няма да промени нищо.
Нито една песен, нито една дума, нито един поглед, нито една усмивка, нито едно остроумно изречение, нищо няма да промени чувствата ти. Към мен, или към нея, или към когото и да.
Никой, освен мен не може да ме накара да преодолея всичко.
Така че, каквото си го направя, нали така? Понеже се познавам, този факт определено не ми действа позитивно. Но пък "POSITIVE is for an HIV test". Ще съм си пролетнодепресивна колкото си искам. Честита пролет иначе. Преживяхте и тази зима, благодаря, че помрънкахте така доволно много. Утре ще вали, харесва ми.
За трети път, мисля, си губя хронологията.
Преди ми беше гадно, защото една определена част всъщност, е доста забавна и ме разсмива. (More)
| « | September 2010 | » | ||||
|---|---|---|---|---|---|---|
| Mo | Tu | We | Th | Fr | Sa | Su |
| 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | ||
| 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 |
| 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 |
| 20 | 21 | 22 | 23 | 24 | 25 | 26 |
| 27 | 28 | 29 | 30 | |||
